Жените в Древна Гърция

Жените в Древна Гърция

 

Предварителни бележки

Всеки разказ за жените в Древна Гърция трябва да започне с една уговорка. Това е уговорката, че наличните ни писмени сведения за това как са живели жените тогава е плод единствено на мъжки разкази. Възможността да оставят следа и опишат живота в древния свят са имали само образованите свободни мъже. Затова автентичните женски гласове от това време липсват или са изключително редки.  

Нещо повече, тези мъжки разкази са писани в историческия контекст на Древна Елада, в който жените са имали особено незавиден статус в обществото. Нека си припомним, че според Аристотел например душата на жената е по-непълноценна от тази на мъжа, поради по-слабата й разумна част. И така жената се нарежда наравно с детето: "Робът е напълно лишен от възможността да взима решения, жената я има, но в слаба степен, а детето я има, но още неразвита"[1]. Според древногръцкия философ тъй като не може да управлява ирационална си част, жената трябва да бъде контролирана от мъжа в социалната и политическата сфера. Демостен от своя страна обобщава различните роли на жените в обществото по следния начин: според него мъжете имат хетери, за да им доставят удоволствие; жени-слугини, за да се грижат за ежедневните им нужди; и съпруги – за да им раждат законни деца и да се грижат за техните къщи.

Опитът ми за пресъздаване на живота на жените в Древна Гърция ще се фокусира основно върху Атина и Спарта като два от водещите градове-полиси от онова време. И тук идва ред на втората ми уговорка. По-голямата част от писмените сведения за живота на спартанците, с които разполагаме днес, са дело на атиняните, които в определени моменти са враждували едни с други. Следователно обективността на знанието ни за спартанките е подложено на двойно изпитание: то не само че не идва от жени, но е и от враговете на техните мъже. Затова макар да придобиваме представа за правата и социалното положение на атинянките и спартанките в древността, остава загадка онази част от техния свят, която е била отвъд погледа на мъжете – личното им светоусещане, пространството на женското споделяне и т.н.

Жената – майка

Най-важната роля, отредена за жените в Древна Елада, е била раждането и отглеждането на деца. За разлика от съвременните жени, те нямали шанс за професионално развитие или каквото и да било публично присъствие и затова личната им реалиизация и осигуряването на спокойни старини се осъществявали посредством раждането да дете, по-специално на син. Мъжката рожба била така важна, защото само мъже можели да управляват домакинството и ако дадено семейство останело без мъж-наследник, цялото домакинство (което включвало роднините, слугите, земята и къщата) загубвало мястото си в обществото.

Според писмените свидетелства, завещани ни от атиняните, в Спарта положнието било малко по-различно. Изглежда жените там разполагали с повече контрол над живота си. Те встъпвали в брак на малко по-късна възраст от атинянките и така разликата в годините между съпрузите била по-малка, което давало и по-голяма възможност за по-балансирани властови отношения в семейството. Нещо повече, тъй като Спарта била силно военизирана общност, мъжете прекарвали малко време в домовете си и живеели предимно във военни казарми. Така домашното пространство било предимно женско. Едновременно с това много момичета и жени също получавали спортно обучение и добро образование и били насърчавани да се развиват интелектуално.

Ксенофон и Плутарх разказват дори, че в Спарта било разпространено споделянето на една “съпруга” от трима, четирима и дори повече мъже (обикновено братя). Това не само запазвало семейното имущество на едно място, но и спестявало на ангажираните с военното дело войници отговорността по грижата за жена и наследници. Децата, които се раждали от това необичайно споделяне на обща съпруга, принадлежали по равно на всички бащи.

Даването на зестра и правото на собственост

Макар днес в европейските страни даването на зестра от страна на семейството на момичето, което встъпва в брак, да се възприема като остарял обичай, в древността това е била практика, която е носела известна сигурност за съпругите в случай, че останат вдовици или се разведат. Виждането на Платон, че в идеалната държава зестри не бива да съществуват, за да не се стимулира арогантността на жените, показва, че тази традиция е давала известна увереност и дори власт на съпругите и в рамките на брака. Това е така, защото ако съпружесткият живот станел твърде непоносим за жената, тя все пак имала възможност да си получи зестрата обратно и да се върне в родното си семейство.

Но с всяко следващо поколение размерът на тази зестра намалявал за момичетата и жените в Атина. В отделни случаи тя можела да достига до 20 процента от благосъстоянието на бъдещите им съпрузи, но най-често била под 10 процента.

Според атинските закони всяка  жена трябвало да бъде контролирана и пазена от настойник, който от една страна се грижел за нейното добруване – осигурявал й храна и подслон, а от друга контролирал всичките пари и собственост, които тя притежавала. Преди брака на жената такъв настойник е нейният баща, а след него – съпругът й. Тъй като обаче жената не можела да купува или продава без позволението на настойника си, напрактика означавало, че тя притежавала възможността да използва свои личен слуга, накити и т.н., но не притежавала самия слуга, накити и т.н.

Жените в Спарта били малко по-облагодетелствани – според Аристотел спартанките притежавали 40 процента от земята в града-полис. След смъртта на бащата, дъщерите като правило наследявали половината от това, което се полагало на синовете му. Поне част от наследството, а често пъти и цялото наследство на дъщерите отивало за тяхната зестра. Въпреки това този по-висок дял от семейното имущество, който им се полагал, ги поставял в по-завидно положение от атинянките.

Хетерите в Древна Атина

Парадоксално, най-голяма еманципация в атинското общество имали главните жрици и хетерите.

Храмовете на богините обикновено били оглавявани от жрици, като главната от тях имала признато обществено положение. Тя можела да подписва договори и извършва всички дейности, необходими за изпълнението на службата й, и в това отношение разполагала със същите правомощия, както и мъжете в атинското общество.

Другата категория жени, които били изключение от правилото за силно доминираните от мъжете атинянки, били хетерите. В Древна Гърция се правела разлика между проститутката, която била слугиня и работела на улицата или в публичен дом, и хетерата, която била свободна жена. Хетерите често пъти били добре образовани и доставяли не само физическо, но и интелектуално удоволствие на мъжете. От днешна гледна точка те могат да бъдат видяни и като самонаети независими бизнес жени, развличащи мъжете срещу заплащане.

За атиняните професията на хетерите била също толкова заслужаваща уважение, колкото и всяка друга. Те присъствали на места и събития, на които “уважаваните” жени не били допускани и си били извоювали независимост и стил на живот, непознати за обикновените жени тогава. Няма данни дори най-богатите хетери да са били задължавани да спазват финансовите ограничения, на които били подложени останалите атинянки, и както изглежда никой “настойник” не контролирал финансовите им дела.

Заключителни размисли

Древногръцките “мъжки” прочити на жените са крайна илюстрация на една по-глобална реалност през последните столетия светът да бъде гледан и обясняван единствено през гледната точка на мъжете. За да назове това положение и да даде алтернатива на доминиращата мъжка перспектива към случващото се във всички сфери на обществения живот, Робин Морган – американска актриса, писателка и феминистка, създава термина her-story (от английски – “нейна история”). Този неологизъм представлява игра на думи и е реплика на прочита на английската дума за “история” (history) буквално като “негова история” (his-story). Така създаването на her-story е осъзнаването на необходимостта от намиране на женската перспектива към историята и опит за нейното изказване. “Женските” разкази за миналото, които започват да се пишат по-осъзнато от 17 век насам, проблематизират и диалогизират историята, опитвайки да компенсират един многовековно трупан дефицит.



[1] Аристотел. Политика, София: Отворено общество, 1995, с. 23