Умеем ли тактично да премълчаваме?

Не знам за вас, но предполагам че освен всичко друго, припряността си е характерова особеност, при мен много често се случва да не успея да си задържа езика зад зъбите. Сто пъти съм се заричала да си затварямустата и пак мине се не мине известно време – или ще кажа нещо, дето не трябва или ще го изтърся не пред когото трябва. Не че нещо кой знае какво произтича от тези мини гафове, но усещането да те пронижат с поглед е… при всички случаи обратното на безценно.

 

Да премълчиш и да преглътнеш е висше изкуство. Другият висш пилотаж е да оставиш другия да говори. А ти да мълчиш и да слушаш. Ако се заровим ще открием десетки мъдрости по темата от типа на „Мълчанието е злато” (българска народна) или „Който си владее езика, често мълчи” (Станислав Лец) или любимата ми По-добре дръжте устата си затворена и оставете хората да ви смятат за глупави, отколкото да я отворите и да разсеете всички съмнения” (Марк Твен).

Умеем ли да ги спазваме тия, формулирани все от мъдри хора правила? Май никой не ни учи на това. Нито у дома, нито в училище ни съветват кога и доколко да бъдем деликатни и сдържани и кога и доколко да бъдем смели и настъпателни в отношенията и в разговорите си с другите. С този проблем се сблъскваме сякаш изведнъж, когато попораснем и социалният живот ни притисне с всичките си задължения и неволи. Плетем се като патета в общуването и ако имаме някакво вродено чувство за такт – добре, но ако го нямаме? Надяваме се с всички сили това да минава за някакъв видиндивидуална особеност или ексцентричност, но номерът невинаги успява.

А колко е важно да премълчаваш понякога. Бих казала – от изключителна важност. Емоцията да отговориш подобаващо на нечие предизвикателство или пък да изкажеш бързо-бързо своето собствено (и естествено затова и най-важно мнение) невинаги е най-добрият съветник. Ох, ако можехме наистина да се удържим и да преброим до 10 всеки път, когато нещо ни дойде на езика и да го споделим едва ако и след това все още ни се вижда важно… Колко по-малко мъка щеше да има на света, колко по-малко обидени хора, колко по-малко недоразумения, скарвания, че и развалени приятелства и любовни раздели щеше да има по-малко. Ние пък щяхме да се чувстваме все мъдри и стабилни.

 

Премълчаването като си помисля има неоценимо значение най-вече по отношение на личните взаимоотношения. При деловото общуване сякаш по-важно е другото умение – да оставиш отсрещния да говори. Типична грешка в бизнес преговорите е да пропуснем огромно количество информация, тъй като по време на среща не спираме да дрънкаме за себе си. Стопираме човека срещу нас, той горкият и дума не може да обели, а ние говорим ли говорим, „убеждаваме” го неистово и направо не му оставяме дъх да си поеме от потока думи насреща му. После се чудим защо така нещо преговорите са се били закучили. А моите лични наблюдения убедително сочат, че ако достатъчно дълго оставиш някой да се „пържи” на бавния огън на мълчанието ти (онова златното, а не другото – смръщеното и злобното) – рано или късно той ще ти каже всичко, което очакваш да узнаеш. Да не говорим, че колкото повече мълчиш, толкова по-малко ще ти се налага да лъжеш. А това при всички положения го има в бизнес срещите.