Мира Радева

За успялата жена и неуспялата българска еманципация

 

През целия си живот съм била „момичето на мама и татко”, което естествено означаваше да отговоря на всички техни изисквания. Да съм добра ученичка беше първото от тях. Когато станах по-голяма чувах непрекъснато „Трябва да си независима!” – преведено - да имаш професия, да си издигната така, че да не зависиш финансово от мъжа си. Много жени от моето поколение са чували същото . Други, уви, в същата тази България и днес трудно стигат до училището. Звучи ви преувеличено, но е факт. През 1981 година, когато бях редовен аспирант в Института по социология,по повод на изследване - и тогава имаше социологически изследвания, макар и не така публични – пътувахме до най-южните краища на България – някъде около Гоце Делчев. Там в едно помашко , пардон българо-мохамеданско село, момчетата от комсомолската организация бяха откраднали едно от момичетата. Тя искала да учи, пък близките и не давали. Така се стигнало до авангардното решение - комсомолът подкрепил прогреса. Момичето беше откраднато от неуките си родители, настанено в общежитие и навярно е постигнало мечтата си. Не знам продължението на историята, но момчетата-комсомолци споделиха, че тя ще бъде завинаги отхвърлена от семейството и близките си. Това е само едно от лицата на насилствената еманципация по български. 

 

И днес в българското общество съжителстват същите паралелни писти, по които се е движил животът ни преди петдесет години. Едни имат късмета да се родят в образовани семейства, да вървят напред и постигат мечтите си. За други векът на Просвещението още не е дошъл и продължават да живеят, според порядките на тъмното Средновековие. Но и върху едните и върху другите в еднаква степен тежи патриархалната традиция. Цената, която плаща за успеха си съвременната българка не е по-ниска от тази на момичето от Гоце Делчев.

 

mira radevaКъм нас – жените изискванията са по-високи, отколкото към мъжете. Трябва да се справим на всяка цена. Това ни прави борбени. Но успехът на жената и днес се мери не просто с професионалните постижения. От нея се очаква да изгради дом, да отгледа деца и да се грижи за мъжа си. За физическото и психическото му оцеляване. За съжаление същата тази патриархална традиция учи жените, че мъжът в българското семейство от най-ранна възраст до дълбока старост трябва да бъде отглеждан, обслужван. По нейната логика често от опора и стълб на семейството, той се превръща в поредното дете за обгрижване. Защото колкото по-обслужван е мъжът , толкова по-висок е санът му. Поднасянето на салатката и ракийката не е просто навик. Това е йерархично отношение.
Тръгвайки по моя път на образованието, много жени получиха достъп до работни позиции на високи нива. Ако имаш повече хъс, ако в детството си искала да надбягаш /в моя случай – да надплуваш/ момчетата, стигаш до места, за които дори не си и мечтала – върха на някоя международна корпорация, собствена фирма, от която печелиш повече от всички мъже, които си срещнала по пътя си, дават те за пример, нареждат те в класации, канят те в журита, управителни съвети и т.н. Влизаш в спирала, от която ти е трудно да се откъснеш. Думичката „бързам” става основа на ежедневието.
Точно така и аз като много жени от моето поколение, отгледах на крак, между другото двете си деца. Първото се роди през октомври в знаменателната 1989 г. Бях кърмачка, но тичах по митинги. И разбира се, на третия месец го бутнах в ръцете на друга жена, за да основавам създаващия се НЦИОМ. С второто картината не бе по-различна. Тежко бременна и с риск тичах по срещи, давах интервюта – в резултат синът ми се роди осмак.
Е, какво пък толкова,успокояваме се често. С изключение на раждането и кърменето, за другото има помощници. Някой ще изчисти, сготви, подреди къщата. Учители ще помагат на децата ти. Ще ги целуваш бързо за лягане и ще четеш някоя приказка, докато мислиш, какво не си успяла да свършиш през деня. Докато постигаш поредните си успехи се правиш, че не забелязваш как човекът до теб вехне като преполивано цвете. Че какво му липсва – има достатъчно пари, комфорт, а и аз не се излагам като любовница. Той не е помощник, а горкият човечец, който не е успял да преглътне успешната си жена.

 

Нека някой опровергае, че животът на съвременната успяла жена не представлява точно това. Рано или късно, обаче, всяка от нас застава пред въпроса – коя към аз и какво искам? Успях ли наистина или просто изпълнявах това, което мама и татко очакваха от мен?! Аз поне се изправих пред тази дилема. Преди няколко години. И когато поисках да променя живота си. Разбрах, че той всъщност не е съвсем мой. Много хора се изправиха срещу мен и съвсем директно ми казаха, че нямам право. При това бяха не какви да е, а същите онези, които заемат най-отговорни постове. Впрочем няколко са от класацията за стоте най-влиятелни жени .
Защо ли - питах се в болката си аз – искаха от мен да съм лидер, да впечатлявам другите с ума и знанията си, а когато трябва да взема решение за собствения си живот – нямам право.
Не е чудно в този смисъл, че много „еманципирани” жени си казават: ”Берекет версин от тази еманципация. Ще блъскам като за мъж и жена и накрая дори уважение и ласка няма да получа”. Успялата жена у нас плаши мъжете. Те не знаят как да се държат и да се докажат пред нея. Затова и отмъщават - „Остави я тая, ненормална, болезнено амбициозна”. В началото на моята професионална кариера чувах подобни реплики не рядко.

 

Българката не е равноправна с мъжа – и днес, както и преди 50 години. Най-добре го казва Кристалина Георгиева в изданието по повод същата класация – „жените трябват, когато има работа за вършене”. Те са работните пчелички и затова са търсени от съвременния бизнес. Те са готови на жертви и понеже имат хъс, оставят мъжете далеч зад себе си, но не намират място в класацията на най-богатите. Не защото са готови да работят повече за идеята, отколкото за материалния и резултат. Мъжете, които забогатяха по време на прехода действаха в комплот, правейки си услуги, често не особено чистоплътни, изолираха жените, на които продължаваха да гледат като поддържащ, а не лидерски пол.
Горчивата истина е, че дори жените от съвременния български елит не са истински свободни. Те все още са оценявани по тесните рамки на патриархалния морал и разбирания. Затова и класациите не смесват половете – отделно за жени, отделно за мъже. И най-добре оценителите да са пак мъже. Не случайно и в тази класация, колкото по-близо до важен мъж стои дадена жена, толкова по-сигурно е, че ще се отзове на по-предна позиция.
Дори когато е лидер, жената няма право да пристъпва неписаните закони на традицията, според която, трябва да е лична, но не и да върви пред мъжа си, да не му скършва хатъра и винаги и във всичко да му дава преднина. Тук образованието и успехите нямат особено значение. Успялата българка рано или късно се изправя пред същия миш-маш от родови традиции като момичето от Гоце-делчевското село.
Петдесет години след обявяването и, женската еманципация в България продължава да съществува на границата на компромиса. Защото все още не сме платили цената и. Не сме се преборили истински за нея. А свободата да се развиваме, да бъдем собственички на тялото и духа си винаги се заплаща скъпо. Време е да осъзнаем, че тя е възможна само след дълбока промяна на семейните отношения, при това със съзнателното участие и подкрепа на мъжете.

 

За да прекроим обществените отношения, трябва да тръгнем от семейния модел. Първо, от самите нас. Да започнем да се мислим не като вписани в определени общности, а като личности, които имат право на собствения си избор и могат да платят високата му цена. Да се борим за равноправие, не като се натоварваме с всичко, а изискваме от мъжете до нас да поемат своята отговорност. Ако го направим със съпрузите си ще живеем по-щастливо у дома. Ако успеем със синовете си, обаче ще сме се справили с голямата крачка към истинската еманципация на младите жени, идващи след нас.